Никъде в историята не може да се открие по-плодотворно съчетание от поразителна смелост и откровена алчност, както при конквистадорите, испанските завоеватели на Централна и Южна Америка. През 1535г. , вече покорил Перу и баснословно богат, Диего де Алмагро напуска съдружника си Франсиско Писаро в куско, столицата на инките и се устремява на юг към неидвестното с военен отряд от 570 души. Целта му е да открие злато.

Маршрутът му минава през високите, безводни плата на днешна Боливия и Аржентина и през Андите чак до крайбрежните джунгли на Чили. Хора и коне умират от измръзване по планинските проходи, задушават се поради разреденият въздух на платата, опичат се в доспехите си в пустините, но не откриват злато. И съвсем не ги интересува, че са извършили велик изследователски подвиг. И все пак дори тези целеустремени хора неведнъж застиват от удивление по пътя си. Високо в платото при днешната граница между Перу и Боливия те откриват огромно вътрешноконтинентално море с невероятен син цвят на фона на заснежените планини, блестящи под чистото небе. по водите му плават странни тръстикови лодки.

Така за първи път европейци достигат до езерото Титикака при хребета Кордилера реал- 6400м. Но ако суровите испанци са развълнувани от гледката, за местните това място е свещено. Високите върхове са обитавани от Боговете или пък самите те са божества. За племето аймара, което живее край езерото, неговите води са утробата, от която се ражда Виракоча, бял мъж с брада, представител на Слънцето на Земята, научил хората на строителство, земеделие и конструиране на тръстикови лодки.

Титикака с площта си от 8300кв.км е най-голямото сладководно езеро в Южна Америка. То се намира на 3812 м.над морското равнище и то е най-високото плавателно езеро в света за големи кораби. Езерото Титикака служи за климатична граница в Андите- на север климата става все по-умерен, а на юг по-суров. Бреговете му бележат южната граница с целогодишни планински поселения и добра реколта от картофи.

Риболовът в езерото е слабо развит. внесената дъгова пъстърва изяла местните сомове и самата тя на свой ред станала жертва на прекаления улов. Основни обитатели на езерото са жаби, по сведения с големината на плъх. Но тъй като те дишат само като извличат кислород от водата чрез кожата си и не могат да оцелеят на сушата, рядко могат да се видят.

Мнозина от племето аймара все още живеят като своите предци, когато пристигат завоевателите. За разлика от испанците и другите чужденци, те не страдат от недостига на кислород, тъй като сърцата и белите им дробове са по-големи от нормалните и притежават повече червени кръвни телца. Те правят тръстикови салове край брега и върху тях строят къщи от същия материал и дори изграждат зеленчукови лехи. Тръстиката тотора се използва и за направата на лодки, които са изключително здрави, въпреки привидната си нестабилност, а по-големите са годни за мореплаване.

Такава идея хрумва на известния пътешественик Тур Хейрдал, който е виждал подобни лодки по рисунки в египетски гробници. Според него южноамериканските народи дължат култа към слънцето и строителните си умения на египетски посетители в Древността. За да докаже твърдението си, Хейрдал завежда в Мароко няколко строители на на лодки от племето аймара и там построяват сала “Ра Втори”. Той благополучно прекосява с него Атлантическия океан от Мароко до Барбадос по следите на неизвестни мореплаватели. Дали те са свързани с Виракоча, представителя на слънцето, отличаващ се от местните с бледата си кожа и коса, е неизвестно. Ако Хейрдал е прав, тогава конквистадорите действително не са били първите изследователи на Америка.